За новите и старите години (какви ли не хаотични мисли-глупости)

Като виден дървен философ, съм твърдо решен да разбия моя мит за обещанията за следващата година, които ги виждам НАВСЯКЪДЕ.  Нека да подходим сухо:

За:

1) дават цел
2) дават някаква надежда, че има някакво начало

Против

1) често тези неща си остават в сферата на невъзможното (поради моментен свръхоптимизъм)
2) почти винаги списъка е твърде дълъг

И т.н.

След това безмислено нещо, което написах (нищо, че го смятам за истина) е време за дърдоренето и оплакването.
От известно време ми се иска да напиша нещо тук. Каквото и да е. Явно обаче съм нямал стимул... След известна доза мисловен напън и откриване на нужда да обмислям всичко пишейки го, аз открих тема, за която ми се мърмори и философтства....

Не обичам да мисля прекалено много за целите... всяка цел е поне малко непостижима (вече го написах това), но има това нещо, че без цел животът не е истински. Той спира, замира, просто витае из нищото и се чуди въобще защо го има. Поправка, нищо не се чуди, просто стои на едно място полумъртъв.  Всяка година хиляди обещания, дадени навръх новата година, биват нарушавани, с още повече биват правени компромиси, а с дори още повече се случва обичайната съдба на страхливата пост-еуфория - биват забравени до месец декември ...
Защо ги говоря тезни неща? Не знам... Може би защото видях твърде много лица огряни от надежда, че следващата година ще е по-добра, твърде много лица крещящи вътрешно в мигове на победа над самота / страх / летаргия.

Преглеждайки спомените на хора (тези които съм запомнил по някаква причина), забелязах две големи неща:
    - дори и годината да е била отвратителна, всеки си спомня поне малко с някаква меланхолия за нея (някакъв странен (?) позитивизъм, че не само лоши неща са се случили)
    - няма по-добро време на годината да разбереш повече за хората от новогодишните празници.

Ако първото ме учуди на prima vista (да и аз знам сложни думички), то второто всъщност не ме изненада. Не че съм достатъчно умен или някакъв експерт, но някак си очаквах това... Първо си мислех, че има нещо общо с алкохола (грозно и не е факт (просто подходих с известна доза цинизъм, какво да се прави)), после забелязах някаква тъжна нотка в гласовете на някои хора.  Явно тези празници са и времето, през което хората съдят себе си най-силно. Тази някаква равносметка, все едно цяла епоха, а не година (колко удобно е да систематизираш нещата по години ... комфортно е да имаш някаква рамка ... ), явно подсказва, че е време да се изтреляш с катапулт над всичко и да погледнеш от високо ?
Често се случва приземяването да е болезнено, раздразнено, омразно и какво ли още не, все едно като започне новата "епоха" от живота, старият става като малка легенда, далечен спомен на минало Аз (или само аз в някои случаи), която искаш да разкажеш.

Ето тук, след тази словесна диария (някак си доста добре описва какво написах до сега ?), идва времето за моят голям страх: а след еуфорията? Какво следва ? Като мине еуфорията, новото продължава ли да е ново или е само старото облечено в нова рамка-година?

Хаосът от думи, които изписвам, нагло се опитват да се подредят в някаква мисъл... Ще се пробвам да обобщя:
   Дори и да греша за всичко в общия случай, то в частния съм адски прав (оставам това да се разгадава както си желаете).
----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Искам да прекъсна всичко с един призив (не особено оригинален): "За бога, хора! Мечтайте!Иначе за какво живеете?".

п.с.:  след един бърз поглед на това, което съм написал, открих, че не съм казал нищо, само съм загатнал мисли... След известен размисъл (около 10 секунди, може би? ) реших да оставя нещата така. Защо? Просто, ако някой прочете това, всеки поотделно може да отговори ( и поспори с мен ) на съмненията на тези изстреляни недовършени умотворения, а това намирам за може би най-добрият начин човек да опознае това което е, просто да се включи в разговор със себе си...

За краят на света ?

Питах за какво да пиша в този малко безмислен блог и ми казаха:

за края на света - актуална тема

Викам си, защо ли не ?  Тъкмо и аз да се пробвам да съм саркастичен...

Краят на света е забавен момент. Изхвърляйки всякакви теми от рода на философски решения за духовен такъв, смятам да се правя на поредният гаден, подъл почитател на страхът на масите (не че не съм част от това, но нали трябва да съм възвишен... ).

Предсказанията за край на съществуването на човечеството ги има от много много време. Няма смисъл според мен да показвам примери, който иска може сам да ги намери... Те се разделят на 2 вида:
1) Апокалипсис от природен вид (край на цялата земя или полу-унищожението и)
2) Апокалипсис, като човешкото изтребление.

Забавно е как замаяни да си мислим за този блажен (за някои) момент, забравяме да се сетим, че има много хора, които отхвърлят идеята за съществуването на този миг блаженство (дали от страх, дали от чувството за безсмъртие, дали от глупост... ).

Какво е краят на физическото съществуване ? Какво е краят на нашата цивилизация? Според мен лично е едно нищо, просто край като всеки друг. Естествен завършек (сега или по-късно, няма значение) на ... ами ... всичко. Криейки се зад чувството за безсмъртието на нашата Земя, няма как да не ни изпълва тиха паника, от крехкостта на това малко космическо тяло.

Астрономите често говорят за различни колизии на космически обекти, но докато не сме част от това, това няма никакво значение.
Опа, май се отплеснах да плюя безнаказно всичко. Честно казано имах един миг, в който мислълта за това ме паникьоса. Принципът е елементарен:

"Нима краят е толкова скоро? Толкова много неща имам и искам да направя!"

Не е страхът за живота, а за неизживяният такъв, който плаши всички. Погледнато реално няма реален пълноценен живот. Това е идеал, към който стремежът не спира. Колкото и малък да е, този идеал стои във въздуха, готов, почти до теб... но колкото повече го достигаш, толкова повече той се отдалечава от теб (изпълнен с нови недостъпни желания).

Колко крехко нещо е човешкото съзнание... Движени от моменти и чувства създаваме идеали за нас самите, безформени съществувания, които са невъзможни за изпълнение и въпреки това самата идея, че нереаланото, перфектно минало е застрашено от неговото съществуване е повече от достатъчно да побърка и обърка всичко...

Краят на света е реално погледнато краят на мечтите и идеалите. Никой не го е страх от смъртта, всеки го е страх от неизпълнените си мечти и копнежи...

А сега, представете си, че този страх си има краен срок на годност, след това той изчезва, но завинаги... Завинаги, но заедно с нас... Кажете ми, не е ли страшно ?

Пламък ?

И той отново е тук. Нищо, че не знае защо. Произволността на мислите е велико нещо, що се отнася до объркването на хората и печеленето на ненужни спорове. Мислех си, за какво ми е да споря постоянно ? Харесва ми по някакъв странен начин... Дори и когато не си личи, че споря, аз пак си споря, дори и да е сам със себе си.  Но не за това исках да говоря, това бе само едно оплакване от мен самия за мен самия!

И ето за какво става дума:

Позитивните и негативните неща в живота на един простосмъртен Григор

Извинявам се, егото ми ме кара да го удебеля и подчертая, все пак е важно!

Позитивните и негативните неща в живота на един простосмъртен Григор

Ето! След тази изключително важна препратка към важността на моята особа ( ? ), мога спокойно да почна да си губя времето (което имам в повече за съжаление) в писането на произволни хубави и лоши неща... В името на моето чувство за превъзходство над обикновената ми мисъл (защото понякога дори и аз мисля!) ще пиша чрез някакви безумни метафори.

"Краткият пламък разцъфна в огнено цвете. Смъртта отдръпна плахите си нокти и го погледна. Времето също се спря. Аз се спрях. Очите ми пламнаха в особен тъмен порив на гняв и безумие, но целият миг ме спря към нова крачка към поредната смърт. Не знаех колко време безвремието ще стои и дали въобще смята да започне, но сега бе момента да се откопча от смешните малки ноктенца на самоунищожението.
Студената застинала кръв започна да се затопля и плахо започна да раздвижва сърцето, слаб отенък на пурпурен гняв за възмездие към съзнанието се възцари над тишината. Тъмнината не се отдръпна, а просто придоби цвят. Безформените мисли се загубиха отново, бягайки от разбудилият се пламък таен дълбоко  подкладен от мигновената топлина. Още не е свобода, но съмнението за живот се прокраде и уби Смъртта.
Кратък миг на идеал, кратко видение за живот... Късче бъдеще мечтано, ако просто не убиеш цветето със собственият си угасващ пламък. Ако просто безформените мисли не станат отново сиви, а тъмата не обгърне живота."

Не знам още какъв е пламъка, но искам да разбера.

След това кратко "безсмъртно" слово, което привлече собственото ми съзнание със своята клишираност, смея да твърдя, че е време да се отегля и да се отдам на още една прекалено голяма доза размисъл за нещо.

First

I've been meaning to to write something about the "first" , "second" and etc. posts , but I just found a  little something here -> CollegeHumor Originals / Internet Commenter Business Meeting .

When we look about it as not only a humorous video, we will see how different relationship online and offline are.  Online meetings give freedom of speech but also freedom of chaos. Many forums are fill with spam that usually contain many useless thoughts. In real life there is nothing as useless thoughts. More or less  everything has a meaning .

Well these are my just-woke-up random thoughts. See you later.