Пламък ?

И той отново е тук. Нищо, че не знае защо. Произволността на мислите е велико нещо, що се отнася до объркването на хората и печеленето на ненужни спорове. Мислех си, за какво ми е да споря постоянно ? Харесва ми по някакъв странен начин... Дори и когато не си личи, че споря, аз пак си споря, дори и да е сам със себе си.  Но не за това исках да говоря, това бе само едно оплакване от мен самия за мен самия!

И ето за какво става дума:

Позитивните и негативните неща в живота на един простосмъртен Григор

Извинявам се, егото ми ме кара да го удебеля и подчертая, все пак е важно!

Позитивните и негативните неща в живота на един простосмъртен Григор

Ето! След тази изключително важна препратка към важността на моята особа ( ? ), мога спокойно да почна да си губя времето (което имам в повече за съжаление) в писането на произволни хубави и лоши неща... В името на моето чувство за превъзходство над обикновената ми мисъл (защото понякога дори и аз мисля!) ще пиша чрез някакви безумни метафори.

"Краткият пламък разцъфна в огнено цвете. Смъртта отдръпна плахите си нокти и го погледна. Времето също се спря. Аз се спрях. Очите ми пламнаха в особен тъмен порив на гняв и безумие, но целият миг ме спря към нова крачка към поредната смърт. Не знаех колко време безвремието ще стои и дали въобще смята да започне, но сега бе момента да се откопча от смешните малки ноктенца на самоунищожението.
Студената застинала кръв започна да се затопля и плахо започна да раздвижва сърцето, слаб отенък на пурпурен гняв за възмездие към съзнанието се възцари над тишината. Тъмнината не се отдръпна, а просто придоби цвят. Безформените мисли се загубиха отново, бягайки от разбудилият се пламък таен дълбоко  подкладен от мигновената топлина. Още не е свобода, но съмнението за живот се прокраде и уби Смъртта.
Кратък миг на идеал, кратко видение за живот... Късче бъдеще мечтано, ако просто не убиеш цветето със собственият си угасващ пламък. Ако просто безформените мисли не станат отново сиви, а тъмата не обгърне живота."

Не знам още какъв е пламъка, но искам да разбера.

След това кратко "безсмъртно" слово, което привлече собственото ми съзнание със своята клишираност, смея да твърдя, че е време да се отегля и да се отдам на още една прекалено голяма доза размисъл за нещо.