Като виден дървен философ, съм твърдо решен да разбия моя мит за обещанията за следващата година, които ги виждам НАВСЯКЪДЕ. Нека да подходим сухо:
За:
1) дават цел
2) дават някаква надежда, че има някакво начало
Против
1) често тези неща си остават в сферата на невъзможното (поради моментен свръхоптимизъм)
2) почти винаги списъка е твърде дълъг
И т.н.
След това безмислено нещо, което написах (нищо, че го смятам за истина) е време за дърдоренето и оплакването.
От известно време ми се иска да напиша нещо тук. Каквото и да е. Явно обаче съм нямал стимул... След известна доза мисловен напън и откриване на нужда да обмислям всичко пишейки го, аз открих тема, за която ми се мърмори и философтства....
Не обичам да мисля прекалено много за целите... всяка цел е поне малко непостижима (вече го написах това), но има това нещо, че без цел животът не е истински. Той спира, замира, просто витае из нищото и се чуди въобще защо го има. Поправка, нищо не се чуди, просто стои на едно място полумъртъв. Всяка година хиляди обещания, дадени навръх новата година, биват нарушавани, с още повече биват правени компромиси, а с дори още повече се случва обичайната съдба на страхливата пост-еуфория - биват забравени до месец декември ...
Защо ги говоря тезни неща? Не знам... Може би защото видях твърде много лица огряни от надежда, че следващата година ще е по-добра, твърде много лица крещящи вътрешно в мигове на победа над самота / страх / летаргия.
Преглеждайки спомените на хора (тези които съм запомнил по някаква причина), забелязах две големи неща:
- дори и годината да е била отвратителна, всеки си спомня поне малко с някаква меланхолия за нея (някакъв странен (?) позитивизъм, че не само лоши неща са се случили)
- няма по-добро време на годината да разбереш повече за хората от новогодишните празници.
Ако първото ме учуди на prima vista (да и аз знам сложни думички), то второто всъщност не ме изненада. Не че съм достатъчно умен или някакъв експерт, но някак си очаквах това... Първо си мислех, че има нещо общо с алкохола (грозно и не е факт (просто подходих с известна доза цинизъм, какво да се прави)), после забелязах някаква тъжна нотка в гласовете на някои хора. Явно тези празници са и времето, през което хората съдят себе си най-силно. Тази някаква равносметка, все едно цяла епоха, а не година (колко удобно е да систематизираш нещата по години ... комфортно е да имаш някаква рамка ... ), явно подсказва, че е време да се изтреляш с катапулт над всичко и да погледнеш от високо ?
Често се случва приземяването да е болезнено, раздразнено, омразно и какво ли още не, все едно като започне новата "епоха" от живота, старият става като малка легенда, далечен спомен на минало Аз (или само аз в някои случаи), която искаш да разкажеш.
Ето тук, след тази словесна диария (някак си доста добре описва какво написах до сега ?), идва времето за моят голям страх: а след еуфорията? Какво следва ? Като мине еуфорията, новото продължава ли да е ново или е само старото облечено в нова рамка-година?
Хаосът от думи, които изписвам, нагло се опитват да се подредят в някаква мисъл... Ще се пробвам да обобщя:
Дори и да греша за всичко в общия случай, то в частния съм адски прав (оставам това да се разгадава както си желаете).
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Искам да прекъсна всичко с един призив (не особено оригинален): "За бога, хора! Мечтайте!Иначе за какво живеете?".
п.с.: след един бърз поглед на това, което съм написал, открих, че не съм казал нищо, само съм загатнал мисли... След известен размисъл (около 10 секунди, може би? ) реших да оставя нещата така. Защо? Просто, ако някой прочете това, всеки поотделно може да отговори ( и поспори с мен ) на съмненията на тези изстреляни недовършени умотворения, а това намирам за може би най-добрият начин човек да опознае това което е, просто да се включи в разговор със себе си...
No comments:
Post a Comment