За краят на света ?

Питах за какво да пиша в този малко безмислен блог и ми казаха:

за края на света - актуална тема

Викам си, защо ли не ?  Тъкмо и аз да се пробвам да съм саркастичен...

Краят на света е забавен момент. Изхвърляйки всякакви теми от рода на философски решения за духовен такъв, смятам да се правя на поредният гаден, подъл почитател на страхът на масите (не че не съм част от това, но нали трябва да съм възвишен... ).

Предсказанията за край на съществуването на човечеството ги има от много много време. Няма смисъл според мен да показвам примери, който иска може сам да ги намери... Те се разделят на 2 вида:
1) Апокалипсис от природен вид (край на цялата земя или полу-унищожението и)
2) Апокалипсис, като човешкото изтребление.

Забавно е как замаяни да си мислим за този блажен (за някои) момент, забравяме да се сетим, че има много хора, които отхвърлят идеята за съществуването на този миг блаженство (дали от страх, дали от чувството за безсмъртие, дали от глупост... ).

Какво е краят на физическото съществуване ? Какво е краят на нашата цивилизация? Според мен лично е едно нищо, просто край като всеки друг. Естествен завършек (сега или по-късно, няма значение) на ... ами ... всичко. Криейки се зад чувството за безсмъртието на нашата Земя, няма как да не ни изпълва тиха паника, от крехкостта на това малко космическо тяло.

Астрономите често говорят за различни колизии на космически обекти, но докато не сме част от това, това няма никакво значение.
Опа, май се отплеснах да плюя безнаказно всичко. Честно казано имах един миг, в който мислълта за това ме паникьоса. Принципът е елементарен:

"Нима краят е толкова скоро? Толкова много неща имам и искам да направя!"

Не е страхът за живота, а за неизживяният такъв, който плаши всички. Погледнато реално няма реален пълноценен живот. Това е идеал, към който стремежът не спира. Колкото и малък да е, този идеал стои във въздуха, готов, почти до теб... но колкото повече го достигаш, толкова повече той се отдалечава от теб (изпълнен с нови недостъпни желания).

Колко крехко нещо е човешкото съзнание... Движени от моменти и чувства създаваме идеали за нас самите, безформени съществувания, които са невъзможни за изпълнение и въпреки това самата идея, че нереаланото, перфектно минало е застрашено от неговото съществуване е повече от достатъчно да побърка и обърка всичко...

Краят на света е реално погледнато краят на мечтите и идеалите. Никой не го е страх от смъртта, всеки го е страх от неизпълнените си мечти и копнежи...

А сега, представете си, че този страх си има краен срок на годност, след това той изчезва, но завинаги... Завинаги, но заедно с нас... Кажете ми, не е ли страшно ?

Пламък ?

И той отново е тук. Нищо, че не знае защо. Произволността на мислите е велико нещо, що се отнася до объркването на хората и печеленето на ненужни спорове. Мислех си, за какво ми е да споря постоянно ? Харесва ми по някакъв странен начин... Дори и когато не си личи, че споря, аз пак си споря, дори и да е сам със себе си.  Но не за това исках да говоря, това бе само едно оплакване от мен самия за мен самия!

И ето за какво става дума:

Позитивните и негативните неща в живота на един простосмъртен Григор

Извинявам се, егото ми ме кара да го удебеля и подчертая, все пак е важно!

Позитивните и негативните неща в живота на един простосмъртен Григор

Ето! След тази изключително важна препратка към важността на моята особа ( ? ), мога спокойно да почна да си губя времето (което имам в повече за съжаление) в писането на произволни хубави и лоши неща... В името на моето чувство за превъзходство над обикновената ми мисъл (защото понякога дори и аз мисля!) ще пиша чрез някакви безумни метафори.

"Краткият пламък разцъфна в огнено цвете. Смъртта отдръпна плахите си нокти и го погледна. Времето също се спря. Аз се спрях. Очите ми пламнаха в особен тъмен порив на гняв и безумие, но целият миг ме спря към нова крачка към поредната смърт. Не знаех колко време безвремието ще стои и дали въобще смята да започне, но сега бе момента да се откопча от смешните малки ноктенца на самоунищожението.
Студената застинала кръв започна да се затопля и плахо започна да раздвижва сърцето, слаб отенък на пурпурен гняв за възмездие към съзнанието се възцари над тишината. Тъмнината не се отдръпна, а просто придоби цвят. Безформените мисли се загубиха отново, бягайки от разбудилият се пламък таен дълбоко  подкладен от мигновената топлина. Още не е свобода, но съмнението за живот се прокраде и уби Смъртта.
Кратък миг на идеал, кратко видение за живот... Късче бъдеще мечтано, ако просто не убиеш цветето със собственият си угасващ пламък. Ако просто безформените мисли не станат отново сиви, а тъмата не обгърне живота."

Не знам още какъв е пламъка, но искам да разбера.

След това кратко "безсмъртно" слово, което привлече собственото ми съзнание със своята клишираност, смея да твърдя, че е време да се отегля и да се отдам на още една прекалено голяма доза размисъл за нещо.